В безкрайния пристан небесен
високо се носят ята,
за тях е поредната есен
и тръгват на път сутринта. 

Изпращат ги облаци бели,
остават без тях в самота,
откакто на юг са поели,
ще срещат сами вечерта. 

Зората гори в синева,
перата сребристи блестят,
крилата размахват едва
и своите сили пестят. 

Изгубват се бавно нататък,
ще липсват на всичките нас,
но имаме спомен остатък
до първия пролетен час.